ЗАЩО ОТСТЪПИ ОТ БОГА?!?
НЕКА ВСИЧКИ СЕ ПОКАЕМ АКО СА НИ МИЛИ ДЕЦАТА И РОДИНАТА…
БОГ ПОРУГАВАН НЕ БИВА…
МИЛОСТ ПРОСИМ НА КОЛЕНЕ, МНОГОМИЛОСТИВИ И ДЪЛГОТЪРПЕЛИВИ, СПАСИТЕЛЮ НАШ ИИСУСЕ ХРИСТЕ…
АМИН


“Народното падение започва с личното падение на всекиго поотделно и завършва с всеобщото падение на целия народ. Тук се корени и сегашната национална катастрофа и безизходността на днешното зло — във вътрешната духовна катастрофа на българина, в разпада на неговия духовен живот и нравствените му устои… Всички сме виновни пред всекиго и всички за сегашното състояние на Родината! Всички без изключение носим отговорност за Св. Православие — със своя нравствено-ценностен избор, с възпитанието на своите деца, с отношението си към светата наша православна вяра. Ето как се сбъдват върху ни думите на Търновския светител Климент! Не е нужно човек да е пророк, за да съзнава, че националното единство е възможно при едно единствено условие — наличието на духовно единство на един народ. Преди Освобождението това духовно единство намираше израз главно във всеобщата жажда за свобода. А после? Получил дългожеланата свобода, възползува ли се от нея нашият народ по евангелски? Посвети ли той усилията си на своя всегдашен, верен Благодетел — Христа. Не. Подири мними благодетели в Европа и получи дваж и триж по-тежки вериги от турските — веригите на лъжекултурата и лъжепросветата, които го лишиха и от изконните негови добродетели — любовта към правдата, целомъдрието и трудолюбието, и го доведоха до нихилизъм, какъвто българската история не познава! И нещо много по-страшно — до загубата на неговия нравствен идеализъм, който макар и да се преплиташе със земното, все още носеше в себе си следи от небесното, неизличени и след дългите години несамостоятелност. Ето как самостоятелността при липса на духовна зрялост лиши народа ни от неговите очи — от светите и богоносни наставници, които той имаше в лицето на преп. Иван Рилски, на своите благоверни царе и йерарси, на всички досега просияли български светии. Последните български светци — новомъчениците, ни предадоха своето свидетелство… А какво остана днес от това?…

Ясно е: тук, на земята, Православната Църква не може да диша без святост — светостта е нейното истинско, живоносно дихание тук, на тая тъжна, изпоранена земя; светостта в една поместна Църква е свидетелство за верността на нейния път, за духовната, надвременната ù причастност към всесветата Вселенска Православна Църква. Оскъдняването на свети люде у един просветен с християнство, съединен чрез християнството народ, е предвестник за края на този народ, както отделянето на душата от тялото е предзнаменование за скорошното разложение на това тяло. Светостта на един народ е плод от неговия живот в Христа, Източника на живота, и се обуславя от това доколко именно животът в Христа е живот на тоя народ.

Днес е трудно да говорим за български народ — къде е неговото единство, неговият идеал, неговата възвишена цел? “Няма Бог, всичко е позволено!” — нима това може да бъде основа за единство, идеал, възвишена цел? Причината е ясна — без духовно единство е немислимо народното ни единство, с други думи — “няма Православие — няма и български народ”. Обратното, битието на един народ в Христа води тоя народ към духовна зрялост и цялостност, но на практика такава цялостност и завършеност не е постигал нито един народ в нито една епоха — цялостността и завършеността са преимущества на небето, където царува неизменна вечност. А там, където царуват политически и икономически “идеали”, не може да има духовно единство, а още по-малко — духовна зрялост и духовна цялостност, т.е. Божий свят народ. Съвременното мислене, това училище на деградацията и разпада на личностите, семействата, родовете и народите, е враг на самата идея за евангелска цялостност на един народ, т.е. на самото съществуване на християнски народи — затова и съвременната история е низ от революции и погроми, поврати и разпади: едно бавно и сигурно слизане към мрачните подземия на анархията, за да се изкачи оттам човечеството за сетен път към лъжливата свобода — едно жадувано единство на всички народи в царството на лъжата, безумието, гордостта и крайното духовно падение — в царството на антихриста. Разпадът на народите е съществено стъпало към това царство.

На този мрачен фон пред нас с още по-изобличителна яркост засиява идеалът на българските светци — Христовото Небесно царство. Издигането от падението на всеки едного от нас, заживяването по евангелски, духовно — ето единствения път за съхраняване ако не на целия ни народ, поне на вярващите българи и техните семейства. Всички и всеки — в Христа: ето формулата на националното ни единство, която митрополит Климент така светоевангелски изразява в своята мисъл за Православието и българския народ. Нашият народ запази своето единство без държава благодарение на Христа и Православието; той го губи при държава чужда на Христа и Православието, и окончателно ще го загуби тогава, когато окончателно се откаже от Православието, т.е. от Христа. И никаква друга идеология, демагогия или наука не ще бъдат в състояние да го поведат, да го обединят, да го спасят. А свръзка на националното ни единство е светоевангелското житие на всекиго от нас, осмислено чрез Светото Православие. “Какво е народ без евангелски добродетели? — възкликва незабравимият о. Юстин и отговаря: — Сбор от живи мъртъвци. А държавата? Институция за разоряване на народната душа и нейните вечни ценности” (Православието…, с. 90). И наистина: кой човек може да се нарече човек без Богочовека? Никой! Без Богочовека човекът се превръща в демоночовек. Общочовешкият, светоевангелският идеал не може да стои по-ниско от народния идеал — следователно не може да бъде истински патриот оня, който не е встъпил в обществото на истинските човеци, на Христовите човеци, на истинските християни… Ето защо истински българин е вярващият и живеещ православно българин, а пък истински русин, грък, сърбин, или дори ескимос, е вярващият и живеещ православно русин, грък, сърбин и ескимос. Защото единствено истинският Бог, Който заради нас стана и Човек, може да ни направи истински хора; защото без Богочовека човекът се обезчовечава; човекът вече не се колебае да прекрачи прага, отвъд който се разделя и с последните остатъци от човешкото, за да се превърне в чудовище, в демоничен човеко-бог. Истинският, верният син на своята Родина е святият човек, чието значение за тая Родина е по-голямо от това на десет хиляди, били те и гениални, нечестивци, според свидетелството на самото свещено Божие слово.

Нашите истински грижовници, българските светци, са и си остават вовеки истинските хора, родени тук, и следователно — истинските българи, мерила за самите нас. Ето защо ни е потребно да познаваме техните жития, да се обръщаме молитвено към тях, да чувствуваме близостта им и да се стремим да се приобщим към техния дух. Тяхното сродство с Христа е най-сигурният залог за нашето доверие към тях.

Ще има ли в книгата на родната ни история нови страници?

Днешните българи се интересуват главно от едно — преуспяването в тоя свят; поробили се духовно на една чужда на християнството ценностна система, те са отхвърлили сродството си с Христа, а оттам — сродството си със своите православни прадеди, престанали са да се интересуват от ценностите на Евангелието, на Царството Божие. Загубата на тези прежни идеали ги е довела до блатото на нихилизма и днес вече България е безсилна да ражда велики личности; нещастието на народа ни обаче не е спряло дотук — станал духовен просяк, той не усети нищетата си, не се върна към светоевангелските си идеали, но все повече затъва в тресавището на материализма. А това води до израждане на идните поколения — без въздуха на светостта, посред всеразяждащата атмосфера на греховност, вземаща епидемични, космически размери. Нашият народ е достигнал до “преклонна старост”, която се изразява най-вече в сегашното му духовно безплодие, в сегашната му неспособност да ражда светци; над тържището на културния живот на българина духовният взор съзира: вече аленее залезът на християнската епоха в българската история — също като в дните на Ноя. И нам се пада скръб, каквато не е имало в историята на тоя народ и надали ще има… Скръб по истинския духовен живот, този сетен и едничък наш оазис сред растящата пустиня на всепозволеност, всекористност, вселицемерие, всеплътскост и всеземност… Скръб по бистрите струи на евангелското житие, по незабележимия за плътските очи ручей, отдето тече живата вода на тихия покаен подвиг в Христа. Боже, утоли тая наша жажда! Всички български, родни нам светци — молете Бога за нас, малодушните и лицемерни ваши чада. Покажете ни пътя към спасение, осиявайте с молитвите и грижите си нашия път през долината на земното ни страдалчество, за да не се заблудим из дебрите на тоя свят и безбедно да достигнем нашия истински роден край във вечността — при Христа и при вас!”

От Петко Хинов

Пълният текст прочетете тук: https://petkohinov.com/pravoslavie/15/bulgariansaints.html?fbclid=IwAR1r_m1TerQKD9OJobg9xe-ezZ8fjuQMOVtuONUWL-6eCBeXbNYdgWjz-to

Снимка: pravoslavieto.com