„Нека се покаем, братя и да отгледаме достойни плодове на покаянието си, за да наследим небесното царство, защото то е близо до нас; да не се отдалечаваме сами от него поради лоши дела. За нас огря невечерната Светлина: да тръгнем към сиянието й, вършейки добро. Яви ни се вечният живот: да го получим чрез посилни добродетели. При нас дойде Христос, за да ни направи блажени: да тръгнем след Него. Да бягаме от бедствието, които изпитват седящите в тъма и сянка смъртна. Да пожелаем и придобием плодовете на покаянието:смирена душевна нагласа, съкрушение и духовен плач, нежно, изпълнено с милосърдие сърце, което обича истината и се стреми към чистота, което е мирно, умиротворяващо и търпеливо във време на преследвания и бедствия заради истината, във време на оскърбления, клевети и страдания, помнещо думите на Христа: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени гладните и жадни за правда, защото те ще се наситят“ (Мат. 5:3,4).“
Св. Григорий Палама
/Из „Омилия 31, произнесена на молебена, който се извършва в първия ден на август“/
„Много често нашите добри дела и борби крият не копнеж за Бога, а усилието ни да прикрием свои недостатъци и слабости в опит да се покажем добри. Ето, казваме, че не сме само такива, а и сме направили това добро, онова добро и се опитваме – с едно, бих казал, мъчително и принудително усилие – да следваме доброто. Ако не го постигнем, имаме и друг помощник, за да преодолеем тази дилема: покаянието или обръщането към своето аз. Не предпочитаме покаянието, защото то означава пълен крах, съгласяване с пълния ни крах, а избираме да изкривим своята съвест. Съвестта ни се подменя, придавайки на истината лъжеусещане за добродетел, променяйки етоса, понижавайки висотата на етоса на живота, който ни се предлага, за да можем да го задоволим и да се чувстваме наред със самите себе си. Говорим за подмяна на съвестта, релативизиране на истинския етос, изтласкване на вините и опит за фалшива добродетелност, която е нашата маска. Така постепенно изниква голяма рана, голяма болест и ние губим връзка с реалността на нашето аз.
Ако се задълбочим в своите постъпки, в социалните явления или дори в църковните и в настоящите събития, както и в тези от други епохи, ние се страхуваме да кажем, че сме се провалили: ”Здравейте, съгреших!”. Предпочитаме да говорим за силата на нашето аз, да се придържаме към нашето аз. Това не е просто падение, а демонично падение. В усилието ми да не приема греха си, започвам да правя поклони. Отивам при духовния си изповедник и казвам „Съгреших, да, но знаеш ли какви поклони правех и какви пости пазех?”. Тоест какво? Кое беше твоето изцеление? Разпънатият Христос, Неговата кръв или твоята способност да намираш противоотрова за своя грях, за да очистваш себе си?
Ние обаче се нуждаем от покаяние – и това е много важно. Но сме блокирани. В какво? От една страна, в натрапчивата идея за самите себе си, в заболяването, че се доверяваме на себе си – заболяването на нашето идеализирано аз, за което говорихме; блокирани сме и в набор от закони и правила, които, погледнати от погрешен ъгъл, сякаш съществуват в Църквата не за да ни освободят, а за да ни поробят. Защото, когато казваш на другия “За да се причастиш, направи това, направи онова!” и “Това е грешка! Онова е грешка!”, човекът полага усилия и вместо да види Христос непосредствено и автентично, покайвайки се за това, което е направил, се пита “Направих ли го или не го направих? Сега всичко наред ли е с мене или не? Какво ще каже сега моят духовен изповедник и ще ме признае или ще ме отхвърли?”. Тук губим връзката – и вместо да обръщаме към Христос, се обръщаме към духовния изповедник. Вместо да се обръщаме към Христос, се обръщаме към мнението на човеците.
В крайна сметка, покайните правила са благословение, в смисъл, че педагогически могат да ми помогнат, но въпреки това – в моята незрялост – за да продължа да обожавам моето лъжовното аз, се подчинявам на преценката на някакви закони, чиято същност и съдържание не познавам.
Следователно е много важно да осъзнаем, че нещата са много по-прости, отколкото си въобразяваме. Достатъчно е само да знаем, че спасението не е (в) нашето аз, а Христос. Достатъчно е да знаем, че не са нужни предпоставки за покаянието, не съществуват предпоставки за спасение, които зависят от нашето аз, а предпоставката за спасението е само една; тя е съществувала и съществува; тя е Христовият Кръст. За нас остава да го приемем. Единствената предпоставка, която се изисква от нас, е покаянието. Безусловното покаяние. Чистото покаяние.
Колко хора се измъчват в нищетата на своите вини, защото се страхуват от духовния изповедник? Те се страхуват от неговата присъда. Защото се страхуват от неговото отхвърляне. Колко хора оставят най-великия дар на Божията любов, защото не се доверяваме на Божията милост – и не се доверяваме, знаете ли, не защото сме много строги със себе си, а защото обожаваме себе си. Защото градим образ за себе си, над който треперим да не загубим. Благодарение на него живеем. Благодарение на него претендираме за рая. Повече претендираме за рая заради нашия собствен образ, а не заради кръстната жертва на Христос, което пък поражда подозрителност към Самия Бог.
Няма я свободата, която имат чедата, синовете на Бога. Имаме фобия от Него. Чувстваме подозрителност към Него. Не Му се доверяваме много-много. И какво става от това? Когато човек живее с тази своя духовна маска, изградена върху опита да удовлетвори църковни закони и да се почувства спасен, но не благодарение на Божията любов, той няма вътрешна свобода. Той се опитва да направи това, да постигне онова и в тази болна аскеза нито се освобождава, нито намира покой; това пристягане го води да носи пожелаването на падението, на греха, на всякакъв вид осквернение”
Архим. Варнава Янку
