“И Иисус рече на учениците си: внимавайте, пазете се от кваса фарисейски и от кваса Иродов…” (Марк 8:15)

ФАРИСЕЙ (1)

Св. Игнатий Брянчанинов

Братя! Нека се вгледаме в нрава на нашия Спасител, Господ и Бог в Евангелието. Ще видим, че Той никога не се съблазнява от грешниците, колкото и тежки да са техните грехове. Също тъй, в цялото Евангелие няма случай светите апостоли да са се съблазнили от някого. Противно на това фарисеите се съблазняват непрестанно, съблазняват се от Самия Всесъвършен, въчовечен Бог. Съблазняват се до такава степен, че Го осъждат като престъпник и Го предават на безчестна смърт. Разпъват Спасителя на кръст, сред двама разбойника! От това естествено идва заключението, че склонността да се съблазняваш е тежък недъг на душата и отличителна черта на фарисея. Трябва грижливо да наблюдаваме сърцето си и да умъртвяваме в него всяко чувство на съблазненост от ближния, като черпим за това духовна разсъдливост от Евангелието.

Евангелието е свещена и всесвята книга! Както в чистите води се отобразява слънцето, така в Евангелието е изобразен Христос. Оня, който желае да види Христа, нека очисти ума и сърцето си чрез покаяние! В Евангелието той ще види Христа, истинния Бог, Спасителя на падналото човечество; в Евангелието ще види какви качества трябва да има Иисусовият ученик, призван да се научи на кротост и смирение от Самия Господ. В тези богоподражателни добродетели той ще намери блажен покой за душата си.

Влязъл някога Господ в дома на митаря Матей, когото преобразил от митар в апостол, седнал въплътеният Бог на трапеза с грешниците. Като видели това, фарисеите се съблазнили. “Защо – казали те на Иисусовите ученици, – вашият Учител яде и пие с митари и грешници?” (Мат. 9:11).

Кажете първом, фарисеи, защо наричате тия човеци – грешници? Не е ли по добре да ги наречете щастливци и блажени, ангели и херувими, затуй, че Бог е благоволил да седне с тях? Не е ли по-добре да речете: “И ние сме грешници! И нас приеми при нозете Си, милосърдни Иисусе; тия грешници Ти, Сърцеведче и истинен Съдия, си предпочел пред нас; като си отминал нас, Ти с тях си седнал на трапеза. Явно е, че нашите грехове пред Теб са по-тежки от техните. С тях Ти седиш на трапеза – на нас пък поне позволи да паднем при нозете Ти!”

Но у тъмните “праведници” не се усеща святото ухание на смирението. Богати са те, ала с “правдата” на падналото човешко естество, с лъжливата “правда” на тоя свят, с бесовската “правда”. Те дръзко осъждат Господа, осъждат и приеманите от Него грешници, които тъй се превръщат в истински праведници. Отхвърлят те Господа, като казват: “вашият Учител”. По тоя начин дават да се разбере, че те не Го признават за свой Учител.

Отговорът на Господа е отговор на всичко, в което се коренят тайните недъзи на фарисеите, обуславящи цялото им душевно състояние. Тоя отговор съдържа страшно осъждане и отхвърляне от Божието лице на всяка мнима човешка правда, съединена с осъждане на ближния. “Здравите нямат нужда от лекар, а болните” – отвръща Господ. “Идете и се научете, що значи: ‘милост искам, а не жертва’. Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Мат. 9:12-13).

Веднъж, в съботния ден, Господ вървял със светите Си ученици и апостоли сред полята, засети с пшеница. Огладнели учениците, и почнали да късат класове; като ги стривали с ръце, те очиствали пшеничните зърна и ги ядели. Видяли фарисеите това и рекли на Господа: “Ето, учениците Ти вършат, каквото не е позволено да се върши в събота” (Мат. 12:2). Тогава Господ, като им припомнил за Давида и свещениците, от които първият веднъж нарушил обредния закон, а вторите по предписание на закона нарушават закона, отново повторил на фарисеите страшното изречение: “Ако знаехте, що значи: ‘милост искам, а не жертва’, не бихте осъдили невиновните” (Мат. 12:7).

Колко придирчиво, колко злонамерено е чувството за съблазненост! То с дребнава пресметливост се преструва, че се придържа ї формите на закона, а същността на закона потъпква. Мрачни и слепи фарисеино! Чуй какво ти казва Господ – “милост искам”. Като виждаш недостатъци у ближния си, смили се над своя ближен – той е твой член! Немощта, която днес съзираш у него, утре може да стане твоя немощ. Ти се съблазняваш единствено поради туй, че си горд и сляп! Ти изпълняваш някои външни правила на закона, и затова се любуваш на себе си; презираш, осъждаш ближните, които забелязваш да нарушават някои дребни неща, и не забелязваш изпълнението на големите, съкровени добродетели, възлюбени от Бога и непознати на твоето надменно и жестоко сърце. Не си се вгледал в себе си достатъчно; не си видял себе си – само затова не се признаваш за грешник. Затова сърцето ти не се е съкрушило, не се е изпълнило с покаяние и смирение; затова ти не си разбрал, че се нуждаеш от милостта и спасението Божие наравно с всички останали грешници. Страшно е човек да не се признава за грешник! От оня, що не се признава за грешник, Иисус се отрича: “Не съм дошъл” – казва Той, “да призова праведници, а грешници към покаяние.” Какво блаженство е да признаваш себе си за грешник! Самопризналият се грешник получава достъп до Иисуса. Какво блаженство е да виждаш греховете си! Какво блаженство е да гледаш в сърцето си! Който се вгледа в сърцето си, той ще забрави, че на земята има други грешници, освен него самия. Ако ли и се вгледа някога в ближните, то всички ще му се виждат непорочни и прекрасни като ангели. Гледайки вътре в себе си, вглеждайки се в греховните си петна, той се убеждава, че за спасението му остава едно-единствено средство – Божията милост; убеждава се, че е раб негоден, не само поради престъпването, но и поради недостатъчното изпълняване на Божиите заповеди, поради изпълнението, приличащо повече на тяхно изкривяване, отколкото изпълнение. И, сам нуждаещ се от милост, той обилно излива милост върху ближните си, като проявява към тях единствено милост. “Ако знаехте, що значи: ‘милост искам, а не жертва’, не бихте осъдили невиновните. Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние”(Мат. 12:7; 9:13)

Милосърдният наш Спасител Господ Иисус Христос, Който не отблъсвал каещите се митари и блудници, не пренебрегвал и фарисеите – Той дошъл да излекува всички недъзи у човека, а между тях и фарисейството, което особено трудно се под-дава на лечение поради туй, че тая болест се смята и провъзгласява за процъфтяващо здраве; болният от нея отблъсва лекаря и лекарството, сам иска да лекува чуждите болести, като употребява за изваждането на едва забележимата прашинка от нежното око на ближния ударите на тежки греди.

Някой си фарисей поканил Господа да сподели трапезата му. “И Той, като влезе в къщата на фарисея, седна на трапезата” (Лука 7:36), разказва Евангелието за милосърдния Господ. Изглежда, че макар да имал усърдие и някаква вяра в Господа, но след като Го приел, той показал донейде и пресметливост, до каква степен да окаже почит на своя Гост. Ако нямаше пресметливост, основана на съзнанието за своите праведност и достойнство, какво щеше да попречи на фарисея да се затече да посрещне Божествения Посетител, трепетно да падне в нозете Му, като постели под тях душата и сърцето си. Той обаче не сторил това. Изпуснал фарисеят случая да почете Спасителя като Спасител. Пропуснатото отнела някаква жена, известна в тоя град като грешница. Бърза тя към дома на фарисея със съд, пълен с благоуханно миро, влиза в дома, гдето е устроена трапезата, и почва да умива със сълзи нозете на Спасителя и да ги отрива с косите си, да целува нозете на Спасителя и да ги помазва с миро.

Не вижда слепият фарисей добродетелта, която се върши пред очите му, която изобличава хладността, мъртвостта на сърцето му. Съблазън и осъждане се раздвижват в душата му. Той си мисли: “да беше пророк Тоя, щеше да знае, коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница” (Лука 7:39). Защо умаляваш Бога, като Го наричаш само пророк? Защо наричаш грешница тая, която по-добре от тебе почита Бога? Убой се, замълчи – тук е Творецът! Нему принадлежи съдът над Неговите твари. За Него е едно и също да прости и петстотин, и петдесет динария греховен дълг – Той е безкрайно могъщ и богат. Обикновено фарисеят изпуска това от сметката си! Като вижда у ближния си дълга от петстотин динария, той не обръща внимание на своите петдесет, даже не ги смята за дълг, въпреки че Божият съд отсъжда, че и двамата няма с какво да се разплатят, че и двамата еднакво се нуждаят от опрощение – “но понеже нямаха с какво да заплатят, той прости и на двамата” (Лука 7:42). Недостигът от смирение, от който се ражда фарисейството, е огромна пречка за духовното възрастване. Докато падналите в тежки грехове, горящи от ревност и със съкрушен дух принасящи Богу покаяние, забравят всичко в света и непрестанно имат пред очи греха си, и го оплакват пред Бога, – погледът на фарисея се двой. Грехът му, който му се струва незначителен, не тегли към себе си вниманието му. Той помни, знае, че има някои добри дела, и на тях възлага надеждата си. Той вижда недостатъците на своите ближни. Като ги сравнява със своите, признава последните за леки и извинителни. Колкото повече възраства собствената му правда в очите му, толкова повече се умалява за него благодатното оправдание, което даром се дава на каещите се. От това отслабва и се унищожава покайното чувство. С отслабването на покайното чувство се затруднява вървенето към духовно възрастване. С унижощаването на покайното чувство човек се отклонява от спасителния път в пътя на самомнението и самоизмамата. Той става чужд на святата любов към Бога и ближните. “Прощават й се многото грехове,” казва Господ за блажената грешница, “задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича” (Лука 7:47).

Заразеният от болестта на фарисейството се лишава от духовно възрастване. Твърда е почвата на нивата на сърцето му; не ражда тя жито; за духовно плодородие се иска сърце, обработено чрез покаяние, умекчено, овлажнено с умиление и сълзи. Самото лишаване от духовно възрастване е вече огромен ущърб! Ала вредата, произтичаща от фарисейството, не се ограничава с безплодието на душата – смъртоносната зараза на фарисейството в повечето случаи е свързана с най-гибелни последствия. Фарисейството прави добрите дела на човека не само безплодни, но и зловредни за душата му, и причина за осъждане от Бога.

Когато фарисейството укрепне и узрее, и обладае душата – тогава то ражда ужасяващи плодове! Няма беззаконие, пред което то би потръпнало, на което не би се решило. Фарисеите дръзнаха да похулят Духа Светаго. Фарисеите дръзнаха да нарекат Сина Божий бесноват. Фарисеите си позволиха да твърдят, че въплътилият се Бог, дошлият на земята Спасител, е опасен за общественото благополучие, за гражданския бит на юдеите. И защо бяха всички тия заплетени измислици? За да могат фарисеите, под прикритието на външната справедливост, под маската на опазването на народността, закона и религията, да заситят ненаситната си злоба с кръв, да принесат кръв в жертва на завистта и тщеславието си, да извършат Богоубийство! Фарисейството е страшна отрова. Фарисейството е ужасяващ недъг на душата.

Ще се постараем да изобразим фарисея, заемайки живописни средства от Евангелието, за да може всеки, който се вгледа в това страшно, чудовищно изображение, да се пази старателно по завета на Господа “от кваса фарисейски” (Мат. 16:6), от начина на мислене, от правилата, от настроенията на фарисеите.

Задоволявайки се с изпълнението на външните религиозни обреди и извършването на някои добри наглед дела, които и езичниците вършат, фарисеят раболепно служи на страстите, които постоянно се старае да прикрива, които до голяма степен не вижда у себе си и не разбира, които пораждат у него пълна слепота по отношение на Бога и цялото божествено учение. Познанието, а оттам и виждането на действието на душевните страсти в нас се достига с покаяние; но за чувството на покаяние фарисеят е недостъпен. Как може да се съкруши, да се умили, да се смири едно доволно от себе си сърце? Неспособен на покаяние, той не е в състояние да вижда светлината на Божиите заповеди, просвещаващи очите на ума. Макар и да се занимава с четене на Писанието, макар и да вижда в него тия заповеди, но в своето омрачение той не задържа вниманието си върху тях – те се изплъзват от погледа му и той ги подменя със своите нелепи и уродливи мъдрувания. Има ли нещо по-странно и по-нелепо от споменаваните в Евангелието фарисейски мъдрувания? “Ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се” (Мат. 23:16). Като оставя изпълняването на Божиите заповеди, в които лежи същността на Закона, фарисеят се стреми към изтънчено изпълняване на външни дреболии, дори ако това е свързано с очевидно нарушаване на заповедите. Светите Божии заповеди, в които има живот вечен, са оставени без никакво внимание от фарисеите, забравени са изцяло! “Давате десятък – им казвал Господ – от гьозум, копър и кимион, а сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра… Водачи слепи, които комара прецеждате, а камилата поглъщате!” (Мат. 23:23, 24).

Най-прикритата от всички душевни страсти е тщеславието. Тази страст повече от всички останали се маскира пред човешкото сърце, доставяйки му удоволствие, често приемано за утешение на съвестта, за Божествено утешение. И фарисеят е заквасен тъкмо от тщеславието. Той всичко върши за похвала от човеците; нему се харесва и милостинята му, и постът му, и молитвата му да имат свидетели. Той не може да бъде ученик на Господа Иисуса, Който повелява на последователите Си да пренебрегват човешката слава, да вървят по пътя на унижението, лишенията и страданията. Кръстът Иисусов за фарисея е съблазън. Нему е нужен друг Месия – подобен на Александър Македонски или на Наполеон, с гръмката слава на завоевател, с трофеи, с плячка! Мисълта за небесната, духовната, за Божията, вечната слава, дори за самата вечност, е недостъпна за душата му, която пълзи по земята, в земния прах и тление. Фарисеят е сребролюбив. Сърцето му е там, гдето е и съкровището му. Там е неговата вяра, там е надеждата му, там е и любовта му! С уста, с крайчеца на езика си той изповядва Бога, а със сърце се отрича от Него. Той никога не чувствува Божието присъствие, не вижда Божия промисъл, не знае от опит, що значи страх Божий. За сърцето му Бог няма, няма и ближни. Той е изцяло земен, изцяло плътски, цял във властта на душевните страсти, те го движат, те го управляват, влекат го към всяко беззаконие, и той живее и работи единствено за самолюбието. В неговата душа е издигнат идолът Аз. На тоя идол той непрестанно кади тамян, безспир принася жертви. Как е възможно в такава душа да се съвмести служението на всесветия Бог със служението на мерзостен кумир? Тая душа е в страшно запустение, в страшен мрак, в страшна мъртвост. Тя е тъмен вертеп, гдето обитават единствено люти зверове или още по-люти разбойници. Тя е гроб, отвънка украсен за физическите човешки очи, които тъй лесно се мамят, а отвътре е изпълнен с мъртвешки кости, злосмрадие, червеи и всичко нечисто и богоненавистно.

Бидейки чужд на Бога, фарисеят има нуждата да се представя пред хората за служител Божий; изпълнен с всякакви беззакония, той има нуждата пред всички да изглежда добродетелен; в стремежа си да удовлетвори своите страсти, той се нуждае да придаде на постъпките си благовидност. Външният вид е насъщен за фарисея. Понеже няма никакво желание да бъде истински благочестив и добродетелен, а само искай да бъде считан сред хората за такъв, фарисеят се облича в лицемерие. Всичко у него е измама, всичко е измислица! Постъпките, думите, целият му живот са непрестанна лъжа. Сърцето му, сякаш тъмен ад, гъмжи от всички страсти, всички пороци; то е в непрестанно мъчение. И същото това адско сърце дъха към ближния безчовечното, убийствено чувство на съблазненост и осъждане. Загрижен да минава за праведен пред човеците, по душа сам чедо на сатаната, фарисеят улавя от Божия закон някои черти, украсява се с тях, та да не узнае в него неопитният врага Божий, да му се довери като на Божий приятел и така да стане негова жертва. Това, което фарисеят осъжда в ближните, не е злото, не е порокът, не е нарушението на закона. Не! Как може да осъжда злото този, който е негов приятел и избраник? Стрелите му са насочени срещу добродетелта. Но за да бъдат ударите по-сигурни, той наклеветява добродетелта, приписва й зло, съблазнява се от това зло и, като го поразява привидно, убива ненавистния нему раб Христов. Фарисеино! Ти отвеждаш на смърт невинния заради престъпление, което сам ти си му измислил. Наказанието със смърт, както и престъплението, са за теб! Нима ти дава кураж това, че подражавайки на Христа, Христовият ученик мълчаливо изпива чашата на страданията, която ти си му приготвил? Нещастнико! Убой се от самото му мълчание, великодушно и тайнствено! Сега последователят Иисусов мълчи заради Иисуса, ала на Страшния и всеобщ съд за него ще се застъпи Иисус, ще изобличи беззаконника, неузнат от човеците, и ще го изпрати във вечната мъка. Фарисеите измислиха престъпления и за Самия Богочовек; стъкмиха за Него смъртно наказание; купиха Неговата кръв; престориха се, че не са Го разбрали.

Най-голямото злодеяние на земята е извършено от фарисеите. Те всякога са били верни, верни са и до ден днешен, на своето адско призвание. Те са главните врагове и гонители на истинските, на християнските добродетели и благочестието; те не се спират пред никакви средства, пред никакви престъпления. Срещу тях ехти Господнята присъда: “Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането за в геената? Затова, ето, аз пращам при вас пророци, и мъдреци, и книжници; и едни ще убиете и разпнете, а други ще бичувате в синагогите си и ще изгонвате от град в град, за да падне върху ви всичката кръв праведна, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария, син Варахиин, когото убихте между храма и жертвеника. Истина ви казвам: всичко това ще падне върху тоя род” (Мат. 23:33-36). Изпълниха се словата на Господа и до ден днешен се изпълняват – заразените от кваса фарисейски и досега са в непримирима вражда с истинните Иисусови ученици, гонят ги ту явно, ту под прикритието на клеветата и съблазнеността; ненаситно и неуморно жадуват за тяхната кръв.

Господи Иисусе Христе, помагай на рабите Си! Дарувай им познание за Тебе, дай им да следват Тебе, Тебе, Който като овца бе заведен на клане, и както агне пред стригачите си бе безгласен (вж. Ис. 53:7). Дай им да Те виждат с чистото око на ума и, страдайки в блажено мълчание, да сещат в себе си миротворния повей на Светия Дух, който възвестява на рабите Ти, че няма друг начин да бъдем Твои, освен като се причащаваме с чашата на страданията, чашата, що Ти за Себе Си и за Твоите верни раби си отредил в дните на земното скиталчество.

“Аскетические опыты”, – Правило Веры, М.1993, т.I., с. 408-417

Препечатано от © “Православна беседа”. Всички права запазени!

Източник: pravoslavieto.com